В нова публична позиция, под формата на разказ от първо лице, австралиецът

В нова обществена позиция, под формата на разказ от първо лице, австралиецът Джок Полфрийман разкрива за изискванията в пандиза. Публикацията излезе на формалната страница в обществените мрежи на плана " Не се обиждай, само че... " и за броени часове провокира лавина от двуполюсни реакции. Някои хвалят наказания за ликвидиране на юноша чужденец, че разкрива за проблемите на лишените от независимост. Други го атакуват поради частния му случай - предварителното му условно освобождение 8 години преди по-рано. 

Полфрийман е освободен от Центъра за чужденци в Бусманци, където пребиваваше откакто го пуснаха от пандиза. Той се обитава на частен адрес, който се пази в загадка, като няма да напуща страната до дефинитивно решение на проблема му. Бе поискано преразглеждане на делото му поради публичното неодобрение и острите рецензии към правосъдното решение, някои от които идват от политическия хайлайф.  

Позицията на Полфрийман, която е съпроводена с негова настояща фотография стартира с няколко цитата на заглавия от медиите. Следва послание към читателите. 

" Здравейте, аз съм Джок Полфрийман. Вероятно доста от вас са чували какво ли не за мен. Вероятно за доста от вас е мъчно да разграничат операциите от обективните обстоятелства за това какво в действителност се случва в българските затвори. Това е разбираемо, защото до обществото доближава единствено позицията на управлението, в никакъв случай гласовете на самите пандизчии. Като ръководител и създател на първото по рода си Българско затворническо съдружие съм тук, с цел да споделя с вас от първо лице на какво са подложени всекидневно лишените от независимост. Надзирателите в пандиза надалеч не са най-лошото, което се случва там. Генералното управление на пандизите в България към момента живее надалеч в предишното. Затворите са ръководени като склад за хора. Служителите не са загрижени за пандизчиите, не ги третират като хора и не желаят да извършват отговорностите си, които са не просто да охраняват лишените от независимост, а да ги поправят. Но с цел да се поправиш ти трябват курсове, обучение, спорт, работа, срещи с психолози. През 2015 година споделих на един от началниците на пандиза, че не разбирам за какво не преставам да съм там, а той ми отговори: " Ти си тук, с цел да изтърпиш наказването си. “ Аз му отвърнах: " Не, аз съм тук, с цел да се поправя. “

По думите на Полфрийман от позицията му, единствените хора, които са загрижени за поправянето на пандизчиите, са свещениците.

" Те са тези, които провеждат курсове, като нямат безусловно никаква поддръжка от пандиза, с изключение на правото да влизат и да беседват с лишените от независимост. Те са единствените, които желаят безусловно да минимализират риска от рецидив. Не всички чиновници в пандизите не имат вяра в поправянето на хора. Не всички подценяват отговорностите си. Но тези, които не го вършат и които същински се пробват да оказват помощ, рано или късно биват смачкани от останалите и подават оставка, защото по всякакъв начин се пробват да избягат от системата, нейната корупция и безрезултатност. Голям проблем е и присвояването на средства, които другояче би трябвало да отиват за реабилитация на пандизчиите. Изглежда относително елементарно за обществото да оправдае това, защото думата пандизчии непроменяемо се свързва с неприятни хора - хора, които нямат право да се оплакват, хора, които би трябвало да бъдат осъдени. Често пъти обществото е според да бъде ощетено, стига пандизчиите да са по-ощетени. Защото парите, които се присвояват в пандизите, в последна сметка не са на пандизчиите. Те са на данъкоплатците. Но данъкоплатците наподобяват подготвени да одобряват обстоятелството, че някой краде парите им, единствено и единствено това да се отразява зле на пандизчиите ", написа под фотографията на Джок Полфрийман. Там се споделя и че поради всеобщото заграбване на средства в пандизите липсва и каквато и да е система за помагане на наркозависими.

" Даже в противен случай – доста повече хора излизат от пандиза подвластни, даже преди този момент да не са били. Хора, които са били здрави и в разцвета на силите си, се обръщат към хероин от обезсърчение и от изтощение. Това, което ги подтиква, постоянно са нечовешките условия в пандиза и неналичието на занятие. Тези хора нямат какво да вършат, с изключение на да лежат на леглото си 24 часа. Това е всичко, което имаш в пандиза – едно легло в една дребна и тясна килия. В тази килия може да има 4, 6, 8, 10 индивида, което прави персоналното пространство безусловно невероятно. В някои килии даже още няма тоалетни и течаща вода. В общественото пространство се претендира, че българските затвори към този момент са по европейски стандарт, а в действителност в значително килии хората са принуждавани да употребяват кофи. Парадоксално е, че ръководителите на пандизите постоянно не имат вяра в образованието като средство за коригиране, само че също по този начин управляват целия достъп до обучение на пандизчиите. Дори и да са минали всичко належащо, с цел да са на тази позиция, това постоянно остава единствено на хартия. В България не съществува опцията пандизчии да завършат висше обучение отдалечено към български ВУЗ. Аз изкарах три пъти курсове по български език първи клас без да ми се даде опция да изучавам нещо друго. Нямах право и на никакъв документ за приключен курс. Единственото пояснение за това бе, че съм чужденец ", написа още в обявата. 

" На четвъртия път записах отдалечено образование към университет в Австралия. Иронично е, че жалбите, които съм пускал против пандиза, са употребявани, с цел да се вменява конфликтно държание от моя страна. Не е конфликтно държание да се бориш по легален път, с цел да поправиш нередностите, на които ставаш очевидец. Не е конфликтно държание да се позоваваш на законите в битката си. Прокуратурата, която би трябвало да съставлява законите, избира вместо това да ги пренебрегва, а началниците на пандизите, които би трябвало да поправят лишените от независимост и да ги научат да съблюдават законите, афишират човек за конфликтен, точно тъй като съблюдава законите и ги употребява, с цел да се бори против неправдите, които се случват пред очите му. Нима това не звучи като безспорна лудница? Системата, която би трябвало да служи за коригиране на хората, сега просто ги смачква. Към момента българските затвори са по-вредни за обществото, в сравнение с са потребни. Целият този стрес и безспорната изолираност от обществото предизвиква само щета на пандизчиите. След това те се връщат в обществото неподготвени и алиенирани. Но управлението на пандизите не го е грижа за това. Дори от време на време се радва когато пандизчиите излежат присъдите си, защото те към този момент стават нечия друга отговорност, проблем на съседите. Колкото и доказателства да има за поправянето ми в пандиза, за някои страни това в никакъв случай няма да е задоволително. Те в никакъв случай няма да са удовлетворени. Не знам какво ще стане на следващия ден. Не знам къде ще съм. Но където и да се намирам, няма да спра да повеждам битката за българските пандизчии. Когато несправедливостта стане закон, съпротивата е дълг, приключва обръщението. 

" Не ми се обиждай, само че... "   е обществен план, подсилен от български фонд за дамите. Той представлява своеoбразна онлайн галерия на дискриминативни и унизителни реплики и хората, които са получавали. Според екипа измежду присъединилите се има хора с увреждания, хора от етнически, полови и религиозни малцинства, хора от разнообразни групи и с разнообразни истории, само че с обща цел - да борят стандартите и стигматизацията в обществото.